Японски бойни изкуства

Популярни бойни изкуства от Япония


Джудо е бойно изкуство и спорт, създадено в Япония през 1882 година от Кано Джигоро. Характерен за него е състезателния елемент, където целта е съперникът да бъде хвърлен или повален на земята, да бъде обездвижен или принуден да се предаде. Ударите с ръце, крака или оръжия също са част от джудо, но само от предварително уредените форми (ката), като се изключват от състезанията и свободната практика (рандори).

Джудо възниква на основата на бойното изкуство джуджуцу, едно от традиционните военни изкуства на Япония. Кано Джигоро, създателят на джудо, се е обучава в школи по джу-джицу („изкуство на гъвкавостта“) в продължение на много години, след което създава своя система, която нарича джу-до („път на гъвкавостта“).

Джудо е едно от първите съвременни (гендай будо) бойни изкуства и неговата философия и методи на обучение се превръщат в модел за по-късните бойни изкуства, развили се от традиционните форми (корю). Широкото разпространение на джудото в целия свят довежда и до появата на базирани на него нови форми, като самбо и бразилско джиу джицу.


Айкидо е съвременно японско бойно изкуство(гендай будо). Подобно на другите японски бойни изкуства, освен метод на самоотбрана, айкидо е и начин на духовно и физическо самоусъвършенстване. Името „айкидо“ се изписва с йероглифите „ай“ (съразмерност), „ки“ (енергия) и „до“ (път) и най-общо се превежда като „път на хармоничната сила“. Практикуващият айкидо се нарича айкидока. Освен това, в европейските езици се използва още айкидист. Айкидо е разработено от Морихей Уешиба (наричан от айкидистите О’Сенсей – „големият сенсей“) между 30-те и 60-те години на 20 век. В основата на айкидо залягат движения от древните школи Дайто-рю айки-джуцу и Иуама-рю кенджуцу, в които Уешиба се обучава като млад. Айкидо се смята за едно от най-трудните за овладяване японски бойни изкуства.

Айкидо се състои от широк набор от техники, както с голи ръце, така и с оръжие. Принципите на изпълнение на техниките и със, и без оръжие са едни и същи. Основателят Уешиба казва, че „Боят с голи ръце и с оръжие е едно и също“.

Изучаването на айкидо става почти изцяло в рамките на т.нар. договорена практика, при която винаги се знае предварително кой атакува и кой се защитава. Изключение прави каеши уадза, или т.нар. „контратехники“, но и тази практика се различава съществено от традиционната представа за спаринг.


Джиуджицу  известен също като джу-джуцу или джу-джицу, е японско бойно изкуство и метод на близък бой за победа на противник. Джуджуцу първоначално започнал през периода Sengoku (около 1467 – c. 1600) от периода на Муромачи, съчетал различни японски бойни изкуства, които били използвани на бойното поле за близък бой. Боят се води без оръжие или като се използва късо оръжие ”жуцу” може да се преведе като “изкуство” или “техника” и представлява манипулиране на силата на противника срещу себе си, вместо да се сблъсква със собствената сила. Джуджуцу е разработен за борба със самураите на феодалната Япония като метод за победа на въоръжен и брониран противник, в който човек не използва оръжие или само кратко оръжие. Тъй като ударът срещу брониран противник се оказа неефективен, практикуващите научиха, че най-ефективните методи за неутрализиране на врага са под формата на щифтове, заключващи се съединения и хвърляния. Тези техники бяха разработени около принципа на използване на атакуващата енергия срещу него, а не директно срещу него.

Има много варианти на изкуството, което води до разнообразие от подходи. Училищата от джиу-джицу (ryū) могат да използват всички форми на граплинг техники до известна степен (т.е. хвърляне, залавяне, заключване, задържане, изрязване, ухапване, разпадане, поражение и ритане). В допълнение към джиу-джицу, много училища преподават използването на оръжия. Днес джуджуцу се практикува както в традиционни, така и в съвременни форми на спорт. Извлечените спортни форми включват олимпийския спорт и бойното изкуство на джудо, което е разработено от Kanō Jigorō в края на 19 век от няколко традиционни стила на джиу-джицу и бразилското джиу-джицу, което е получено от по-ранните версии (преди Втората световна война). на Кодокан джудо.


Карате  е бойно изкуство, възникнало на островите Рюкю в днешната японска префектура Окинава. То се развива на основата на местните техники те (手, буквално „ръка“) и китайското бойно изкуство кемпо. Карате е предимно ударно бойно изкуство, използващо удари с юмруци, колене и лакти, ритане и техники с отворена длан, макар че в някои стилове се прилагат също хващания, ключове, задържания и хвърляния.

Карате възниква в Царство Рюкю преди неговото присъединяване към Япония през 19 век. То е пренесено в същинска Япония в началото на 20 век, когато културният обмен с Рюкю се засилва. През 1922 г. окинавския майстор Гичин Фунакоши прави първата демонстрация на карате в Токио и през следващите десетина години в основните японски университети са създадени клубове по карате. След Втората световна война в Окинава е разположена една от основните американски военни бази в региона и карате придобива популярност сред американските военни там, някои от които основават първите карате клубове в Съединените щати. Филмите за бойни изкуства през 60-те и 70-те години увеличават популярността на карате, като името му започва да се използва в разговорния език за всички ударни източни бойни изкуства.

През втората половина на 20 век школи по карате започват да се появяват по целия свят, привличайки както хора с временен интерес, така и такива с желание за по-задълбочено изучаване на изкуството. Днес карате се практикува като средство за самоусъвършенстване, по културни причини, за самозащита и като спорт. Общият брой на практикуващите карате в света се оценява на около 50 милиона души. Техниката на карате се отличава със средно високи стойки, водене на боя от средна дистанция, отдаване на предпочитание на удрящите техники. Подсечките и хвърлянята за разлика от Джудо не са цел а по-скоро средство за изваждане на противника от равновесие и по-успешно прилагане на удара. Карате е било развито в условията на забрана за носене на оръжие от простолюдието, като практикуващият е трябвало с голи ръце или подръчни средства да се противопоставя на въоръжения нападател. Това е предполагало развиването на много голяма скорост на нападение и защита, и много добра закалка на крайниците с оглед нанасяне на поражение през броня. Тъй като срещу обучен самурай с меч невъоръженият му противник не е разполагал с достатъчно време е било нужно по възможност боя да приключи с първия удар.


Сумо  е контактен спорт, традиционна японска борба, в която участват по двама борци (рикиши). В Япония се смята за бойно изкуство. Традицията на сумото е много древна и дори в наши дни то включва множество ритуални елементи с шинтоистки произход. През първите години на 20 век в сумото навлизат и много европейски спортисти. Един от най-изявените е роденият през 1983-та българин Калоян Махлянов с псевдоним Котоошу (Европейска арфа – яп.), който за рекордно краткия срок от три години достигна втория по престиж ранг – озеки.

Според древна японска легенда самият произход на японския народ е в резултат от сумо схватка. Според нея японците получават господството над Японските острови когато божеството Таке-мизакучи надвива в сумо схватка вожда на противниковото племе. Настрана от легендата сумо е древен спорт известен от около 1500 години. Първите схватки са били форма религиозен ритуал съпроводен с молитви за богата реколта, ритуални танци и представления посветени на боговете изпълнявани в шинтоистките храмове. И до днес в някои храмове в Япония може да се видят ритуални танци, изобразяващи битка между човек и божество.

През периода Нара (8 век) сумото става част от церемониите в Императорския Двор. Веднъж годишно се е провеждал фестивал в който освен сумо схватките е имало музика и танци. Ранното сумо е груб бой комбиниращ елементи от бокса и борбата с много малко ограничения. Под патронажа на Императорския Двор обаче постепенно са формулирани правила близки до тези на съвременното сумо. Съседните на Япония народи, които споделят много културни традиции, също развиват традиционни форми на борба, подобни на сумото. Типични примери за това са монголската борба бьох, китайската шуай-жиао и корейската ссиреум.

Основните правила в сумото са изключително прости. Победител е този, който принуди противника си да излезе извън вътрешния кръг на дохьото или докосне дохьото вътре в кръга с която и да е част от тялото си различна от стъпалото. Ако например коляно, ръка, коса и дори върхът на палеца на крака докосне дохьото, това се отчита за загуба. Също до загуба води и докосването на дохьото извън кръга с която и да е част на тялото.

Забранени са удари с юмрук, дърпане на косата, бъркане в очите, душене и ритане в стомаха или гърдите. Забранено е също хващането на предната част на мавашито на противника. Подобни действия водят до дисквалификация и победата се присъжда на противника. Няма ограничения в теглото на сумистите, поради което може да се случи единият участник в схватката да е два пъти по-тежък от другия. Единственото ограничение в професионалното сумо е минимална височина от 1,70 м.


Кендо e японско изкуство за фехтоване, създадено за да подпомогне самоусъвършенстването чрез трениране в принципите на изкуството на меча. От най-ранното самурайско управление по време на периода Камакура (1185 – 1233), боят с меч, заедно с язденето и стрелбата с лък, били основните военни занимания на военните кланове. През този период кендо се развило под силното влияние на Дзен будизма. Самураят можел да приравни незачитането на собствения си живот по време на битка, което се смятало задължително за победа в индивидуална битка, с будистката идея за илюзорната природа на разделението между живота и смъртта. Тези майстори на меча основали школи по кенджуцу (предшественика на кендо), които продължили дейността си с векове и които са основата на кендо днес. Имената на училищата отразяват същината на просветлението на техните създатели. Така Ито-рю (школа „един меч“) идва от идеята на основателя, че всички възможни удари с меча идват от и се съдържат в един оригинален основен удар. Муто (школа „липса на меч“) изразява разбирането на основателя Ямаока Тешу, че „Няма меч извън съзнанието.“ По подобен начин Мунен Мусо-рю („никаква цел, никакво предубеждение“) изразява разбирането, че основата на кенджуцу превъзхожда мисловния процес. Поредиците кендо упражнения, познати като ката, са били разработени преди няколко века като кенджуцу упражнения за войни и все още се изучават, макар и променени.

Въвеждането на бамбукови тренировъчни мечове (шинай) и броня (богу) в „кен“ тренировките се приписва на Наганума Сирозаемон Кунисато през ерата Шотоку (1711 – 1715). Наганума развил използването на кендо-гу (богу) (защитна екипировка) и въвел тренировъчен метод, използвайки шиная.

Това се смята за основата на модерното кендо. Кендо започнало да прилича на модерната си форма към края на 18 век. Използването на шинай и броня позволило да се правят удари и мушкания с всичка сила, без да се наранява опонентът. Този напредък, заедно с развитието на установени тренировъчни методи, поставил основата на модерното кендо. Понятия като мушин (無心, むしん), или „празен ум“, са взаимствани от Дзен будизма и се смятат за съществени за достигане на високо ниво в кендо. Фудошин (不動心, ふどうしん), или „неподвижен ум“, е качество, свързано с божеството Фудо Мьо-О, един от петте „крале на светлината“ в Шингон Будизма. Фудошин означава, че кендоката не може да бъде подведен от заблудите на гнева, съмненията, страха или изненадата, които се раждат от действията на противника. По този начин днес е възможно да се предприеме подобно търсене на духовно извисяване, каквото са следвали някогашните самураи.

By |2019-07-02T00:37:52+03:00юли 2nd, 2019|Любопитно|
error: Content is protected !!