Азиатски хранителни продукти / част 3


30. Майтаке (Maytake) – е гъба, която произхожда от северните части на Япония. Тя има размери колкото баскетболна топка като понякога тежи до 25 кг и расте в основата на дъбовите дървета. В продължение на хилядолетия тази рядко срещана и вкусна гъба е била част само от японската народна медицина. Във феодалната епоха един килограм гъби майтаке се заменял за един килограм сребро. Тя все още е една от най-скъпите и ценни гъби. Отглежда се основно в гористите местности в Япония, Европа и Северна Америка – от септември до ноември. През 80-те години на 20-ти век започва нейното култивиране. Това дава възможност да се изследват свойства й. Проучванията се фокусират не само върху антитуморните й свойства, но и върху действието на майтаке при високо кръвно налягане, диабет, висок холестерол, наднормено тегло, хепатит. Анти-СПИН въздействието й е потвърдено от японския и американския. Национални здравни институти през 1992 година. Майтакее и добър източник на витамин D. В гъбата се съдържа ергостерол – провитаминната форма на витамин D. Ергостеролът лесно се превръща във витамин D под действието на ултравиолетовите лъчи на слънцето. Измежду различните фракции, които се получават в процеса на стандартизация на екстракта от гъби, е известно, че D-фракцията е киселинно-неразтворима, алкално-разтворима и има фракции, които се извличат в гореща вода (1,6 бета-глюкани, които имат 1,3 разклонена верига)  с молекулно тегло около 1 милион далтона. D-фракцията от майтаке има способността да активира имунната система на клетъчно ниво. D-фракцията от майтакеактивира макрофагите, естествените клетки убийци и други Т-клетки, които атакуват туморните клетки. Изследванията показват, че D-фракцията от майтаке и таблетките от майтаке на прах са безопасни и не са токсични.

Според японския лекар Хироаки Нанба, който изследва гъбите с лечебно действие в продължение на 15 години, майтакее гъбата с най-силно действие за инхибиране растежа на туморите. Тя се прилага орално или интраперитонеално. Неговите изследвания показват, че гъбата не само инхибира вече растящите тумори, но въздейства и за спиране развитието на вторични, в резултат от метастазиране на туморни клетки в лимфата и/или кръвта.


31. Едамаме (Edamame) е младо соево зърно, което е било обрано, преди да е узряло и да се е втвърдило. В повечето случаи зърната на едамамето се бланшират или сваряват и веднага след това се замразяват.  Така е и най-лесно да откриете тази храна. Обвивката на едамамето не се яде, защото е твърда, подобно на граховата шушулка. В буквален превод едамаме от японски означава боб на клонка Едамамето е типично за източноазиатската кухня, но напоследък навлиза и в европейското меню. Едамамето е идеална храна за диета – има малко калории и не съдържа холестерол. В същото време едамамето е идеален източник на протеин, особено за вегетарианците и веганите. Също така едамамето съдържа желязо и калций, както и витамини А и С. Зеленият боб едамаме е и добър източник на фибри и помага за по-добро храносмилане. Ето и още няколко ползи от едамамето. Зеленият боб едамаме понижава нивата на лошия LDL холестерол. Ако имате проблеми с холестерола, но искате да си набавятае протеин, зеленият боб едамаме е добър вариант. Ниските нива на лош холестерл се свързват с понижен риск от сърдечносъдови заболявания. Едамаме срещу депресия. В зеления боб едамаме има фолиева киселина, която се свързва с понижен риск от депресия. Фолиевата киселина пречи на тялото да произвежда твърде много хомоцистеин. Твърде многото хомоцистеин в тялото пречи на производството на хормона на доброто настроение – серотонин и допамин. Те са свързани не само с усещането за щастие, но и със съня и апетита. Едамаме за плодовитост Според научни публикации жените, които имат проблеми да заченат, трябва да консумират повече растителни източници на желязо. В тази група попадат едамамето, спанакът, тиквата, доматите и цвеклото. Едамаме срещу остеопороза. Изофлавоните в соята влияят позитивно на здравето на костите и на плътността им, особено през менопаузата. Затова редовната консумация на едамаме се препоръчва на жени, които им предстои навлизане в менопауза или вече са в този нелек за всяка жена период. Едамаме за отслабване Заради малкото калории, едамамето е чудесна храна за отслабване. Едновременно богат на протеин и беден на мазнини, едамамето е чудесен избор за вашата диета – както за основно ястие, така и за нискокалорична гарнитура.


32. Уасаби (Wasabi) или японски хрян е вид растение от семейство кръстоцветни (Brassicaceae), единствен представител на род Eutrema. Неговото стъбло се използва като подправка, има светлозелен цвят и изключително силна пикантност, подобна на лютива горчица. Растението се среща в естествени условия по планинските речни долини на Япония. Японският хрян е многогодишно тревисто растение със сърцевидни листа, достигащо до 45 см височина. Представлява корен, който се отглежда доста трудно, само в пет региона на Япония. В естествена среда вирее в плитчините на планинските реки. Истинското уасаби се нуждае от специални условия – течаща вода и температура от около 15 градуса. Уасаби обикновено се продава като стебло, което се стърже преди употреба, или като готова паста. Веднъж приготвеният като паста уасаби си губи аромата за около 15 минути, ако остане непокрит. Пресните му листа, които са лютиви, също могат да се консумират. Първоначалната силна миризма на уасабито се дължи на съединението алилизотиоцианид. Най-често се използва за овкусяване на суши. За разлика от сосовете, които са базирани на екстракт от чили, лютивият ефект е краткотраен.  Оказва се, че уасаби има противоалергично, противоастматично, антимикробно и детоксифициращо действие, съдържа витамин C.


33. Дайкон (Daikon) е невероятен кореноплоден зеленчук. Той има редица заслужаващи внимание полезни свойства. Мощен е в превенцията на рак, засилва имунната система, потиска възпалението и подобрява храносмилането. Какво представлява дайкон? Дайкон е вид зимна ряпа, произхождаща от Азия. Особено почитана е в японската кухня. Репичките се делят най-основно на два големи дяла сортове – европейски и азиатски. Дайкон спада към азиатските, но не пречи да се отглежда и консумира и у нас. Принадлежи към семейство Кръстоцветни, които са известни с множеството си ползи за здравето и организма. Дайкон има бял цвят на коренището, леко издължен, както и бързорастящи листа. Както коренът, така и листата съдържат множество полезни вещества, важни за здравето. С този прекрасен зеленчук могат да се приготвят супи, салати, къри, ястия с ориз и зеленчуци, печени гозби. Сокът от дайкон също е много полезен, подобно на този на червеното цвекло. Кои са най-впечатляващите здравословни качества на зимната ряпа дайкон?

1. Подобрява здравето на дихателните пътища. Комбинацията от антибактериални и антивирусни вещества в състава на дайкон помага за укрепване на респираторните пътища. Консумацията на полезния зеленчук ускорява оздравителните процеси при респираторни инфекции, убива бактериите и улеснява отхрачването при продуктивна кашлица.

2. Стимулира храносмилането. Коренът и сокът на дайкон улесняват храносмилателните процеси. В него се съдържат храносмилателни ензими, включително амилаза и естераза, намиращи се в човешкия организъм. С тяхна помощ по-лесно се разграждат протеините, мазнините и въглехидратите.

3. Детоксикира цялото тяло. Дайкон е мощен диуретик, стимулиращ уринирането. Той помага на бъбреците и пикочните пътища да функционират по-лесно и качествено.

4. Силен е в превенцията на рак. В този сорт зимна ряпа се съдържат много мощни антиоксиданти, фенолни съединения, които доказано потискат развитието на някои видове рак, включително рак на стомаха, дебелото черво, хранопровода.

5. Укрепва имунната система. Дайкон е много богат на витамин С корен. Той повишава имунните защити на организма.

6. Има противовъзпалителен ефект. В полезната зимна ряпа има силни противовъзпалителни вещества, които помагат за потискане на артритни болки, при лечение на подагра, при наранявания и напрежение в мускулите. Така и работата на сърцето се облекчава.


34. Dashi (Даши) е клас супа и състав за готвене, използван в японската кухня. Даши формира основата за супа от мисо, чист бульон, бульон от юфка и много видове течности, за да подчертаят вкуса на пикантния вкус. Dashi също се смесва в базата на брашно на някои храни на скара, като окономияка и такаяки. Най-често срещаната форма на dashi е обикновен бульон или рибен запас, направен чрез загряване на вода, съдържаща комбу (ядливи водорасли) и кезурикацуо (стърготини от katsuobushi – консервирани, ферментирала тълпа или по-евтин паламуд) до кипене. Има много видове даши които се правят по различен начин. През 1908 г. необичайният и силен аромат на водорасли dashi е идентифициран от Kikunae Ikeda като umami, “петият аромат”, приписван на човешки вкусови рецептори, реагиращи на глутаминова киселина. Kombu dashi – прави се с вода и водораслото келп, или известно като kombu. Katsuo-dashi – приготвя се със сушена и пушена риба тон, известна като katsuobushi. Awase dashi –  смесица от горните две и най-популярното даши. Също това, което аз употребявам. Niboshi dashi – приготвя се със сушени малки рибки аншоа. Shiitake dashi – приготвя се със сушени гъби шийтаке.


35. Лимонова трева (Lemongrass) може да се класифицира като вкусна подправка, здравословна билка или като страхотно козметично средство. Самото растение се отглежда в саксии и може да достигне 50-60 см височина и може да я берете (свежа) през цялата година. Лимоновите треви произхождат от Югоизточна Азия и Индия. Тревата има силен мирис, а вкусът й е сладко-кисел. Може да я използвате прясна, да я изсушите или също така под формата на ароматно масло. В магазинната мрежа може да я намерите и в консерва или като паста. Ако не си отглеждате сами лимонова трева, а случайно сте се снабдили с няколко стръка, то е добре да знаете , че може да ги съхранявате за около от 2 до 3 седмици в хладилника, а във фризера дори и половин година. Растението съдържа : вода, манган, калий, натрий, магнезий, цинк, фосфор, витамин С, витамин А, витамин В6, цитронелол, гераниол, камфен, борнеол. А пък в листата на  растението е установено около 80-85% етерично масло . Точно това високо съдържание на етерично масло, превръща лимоновата трева в отлично средство за борба срещу акнето и мазната кожа. Лимоновата трева е подходяща и при умора, главоболие, както и при липса на концентрация. Отлично средство е при първите симптоми при грип и настинка, а също така може да намали болките в мускулите и ставите.  Не е научно доказано, но в пространството се твърди, че лимоновата трева има свойства, които се борят против раковите клетки, без да увреждат здравите. Интересно приложение на тревата и може би едно от най-широко разпространените е ,че служи за прогонване на комари и други подобни насекоми.  В  кулинарията, лимоновата трева се използва основно във свеж вариант, но казахме, че може и да я срещнете под формата на паста или в консерва. Най-добре се комбинира с телешко, свинско, морски дарове и риба.  Маслото от лимоновата трева не се препоръчва за бременни, деца под 3 години, както и за епилептици. Бъдете внимателни при употребата му за първи път, тъй като може да се появят алергични реакции.


36. Юзу (Yuzu) е цитрусов плод. Произходът му се корени в Източна Азия. Бива оприличаван на хибрид между мандарина и китайски лимонс кисел вкус, наричан “Ichang papeda”. Плодът изглежда като много малък грейпфрут с неравна кора, може да бъде с жълт или зелен цвят в зависимост от степента на зрялост. Плодовете юзу, които са много ароматни, обикновено са с големина между 5.5 и 7.5 см в диаметър, но могат да бъдат и по-големи от грейпфрут (до 10 см или по-големи).Растението юзу представлява висок храст или малко дърво, което често има много големи тръни. Листата се отличават с голяма дръжка и са силно ароматизирани. Юзу води корените си от Китай, но се среща и в централната част на Тибет. Внесен е в Япония и Корея по време на династията Тан и именно в тези страни той се отглежда най-широко. За цитрусовите растения е необичайно да виреят в студени региони. Но поради своята издръжливост юзу може да се отглежда в райони с температури през зимата, достигащи -9 ° C, където по-чувствителни цитрусови растения не биха могли да оживеят. В Япония се отглежда декоративна версия на юзу, която се използва за украса. Нарича се “цвете юзу” и не ражда плодове. Вкусът на юзу е тръпчив, наподобяващ смесица от грейпфрут и мандарина. Той рядко се яде като плод. В японската кухня ароматната му кора се използва за гарниране на ястия, а сокът му често се използва като подправка, подобно на сока от лимон. Юзу е неразделна съставка в базирания на цитрусови плодове сос понзу, както и в специалния юзу оцет. Често се комбинира с мед, за направата на вид сироп, който се използва за направата на чай от юзу. Юзу също може да се използва за направата на различни сладкиши, включително мармалад и торта. В корейската кухня плодът се използва за направата на гъст сироп, подобен на мармалад, като кората му се нарязва на много тънки ленти, смесва се с захар и мед и се добавят ситно нарязани кубчета от сърцевината му. Лъжица от този гъст сироп, добавена към чаша чай, е ефикасно средство срещу грип и настинка, според корейската култура. Етеричните масла от кората му са със силен характерен аромат. В Япония използват плода в ароматерапията. Заради силния му аромат юзу се поставя нарязан в платнени торби в гореща вана. Изследванията показват, че влияе положително върху кожата, при студени крайници, както и за релаксиране при преумора.


37. Оризов оцет (Rice vinegar) Оризовият оцет се приготвя от ферменирали оризови зърна, като в зависимост от сортовете ориз може да има различен цвят или по-наситен вкус. Използва се предимно в азиатската кухня, най-вече в страни като Корея, Виетнам, Китай и Япония. Богат е на полезни вещества и антиоксиданти, затова попада в списъка с позволени продукти на много здрави диети. Аминокиселините в състава на оризовия оцет предовратяват образуването на по-голямо количество млечна киселина. Именно тя може да е причината за хроничната ви умора, за чувството на скованост или отпадналост. Оризовият оцет ви връща енергията и тонуса, така че да сте в кондиция през деня. Известно е, че консумацията на оризов оцет подобрява работата на имунната система. Причината е, че в него се съдържат аминокиселини, които редуцират и отблъскват свободните радикали в тялото, като по този начин го пречистват от токсини и го предпазват от вируси и бактерии. Ако страдате от сърдечни заболявания или имате проблеми със сърцето и кръвното, тогава е препоръчително да включите оризов оцет в диетата си. Благодарение на липсата на натрий в състава му, той успешно регулира кръвното налягане и предотвратява натрупването на лошия холестерол по артериите и кръвоносните съдове. Оризовият оцет има по-слаба киселинност и по-лек вкус от винения или ябълковия, които са най-разпространени в България.  Кикоман е доказана марка на пазара и затова препоръчва при употреба, ако се прави суши с този вид оцет да не се добавя нито захар, нито на сол в ориза.

Освен за суши оризовият оцет се използва и в много други рецепти.  В българската кухня също намира приложение – например при салати.


38. Panko (Панко –  хлебни трохи) е разнообразие от люспеста хлебна трохичка, използвана в японската кухня като хрупкаво покритие за пържени храни, като например тонкацу. Панко е направен от изпечен хляб,  след което се смила, за да се получат фини трохи. Галетата има по-чиста текстура, отколкото повечето видове панировки, намерени в западната кухня. Извън Япония, използването му става все по-популярно както в азиатските, така и в неазиатските ястия: често се използва за морски дарове и често се предлага в азиатските пазари, специализирани магазини и, все повече, в много големи супермаркети. Panko се произвежда в световен мащаб, особено в азиатските страни, включително Япония, Корея, Тайланд, Китай и Виетнам. Докато галета могат да се приготвят с различни видове хляб, панко се прави с бял хляб. Има две разновидности на панко: бял панко, който е направен от бял хляб без никаква кора, и кафяв панко, който е направен от целия хляб. Хлябът се преработва в големи люспи, а не в трохи и след това се изсушава. Текстурата на панко го прави особено чудесен за пържени храни, тъй като абсорбира по-малко масло от галета, като поддържа храната по-хрупкава и хрупкава. Сам по себе си Панко има малко или никакъв вкус.


39. Куркума (Curcuma longa) е многогодишно тревисто растение от рода Куркума, достигащо височина до 1 метър, със силно разклонено коренище. Коренът на растението се използва както в медицината, така и в кулинарията. Има силно изразен оцветяващ в жълто ефект благодарение на 2 – 5% съдържание на пигмента куркумин в корена и специфични вкусови качества, съдържа и 5% есенциални мастни киселини. Обирането на коренищата започва след като пожълтеят листата на растението. За негова родина се счита Югоизточна Азия, но се отглежда и в Китай, Виетнам, Индонезия, Япония, Шри Ланка, страните от Карибския басейн и др. Поради красивите си цветове в България се отглежда и в саксии с декоративна цел. Стрити на прах, коренчетата имат ярък оранжев цвят и дори съвсем малко количество оцветява ястията в жълто. За оцветяване и овкусяване на 4 порции е достатъчно количество, равно на ¼ чаена лъжичка. В Индия щедро се добавя към ориз, яйца, къри и други гозби, а заради цветовата прилика с шафрана се нарича още и „шафранът на бедните“.

В промишлеността се използва масово като оцветител на маргарини, сирена, ликьори, сладолед, кексове, портокалов сок, бисквити, сосове и е известен като хранителна добавка Е100. Използва се да предпази храните от слънчевата светлина. Куркумата е от семейството на джинджифила — Zingiberaceae. Основното действие на куркумина е противовъзпалително. Затова куркумата е много ефективна при хора с хронично възпаление и болка – остеоартрит, притискане на нервни коренчета, травми и др.

Куркумата се смята за най-лечебната подправка в света и като такава е най-проучвана. След нея по проучвания са чесънът, канелата, джинджифилът. Куркумата, колкото и да е полезна, има един голям проблем. Активната и съставка, куркумин, се абсорбира изключително трудно през червата. Дори при свръхдозиране на над 10гр. куркумин (не куркума, от нея трябват много супени лъжици), ефектът ще е слаб. За да премине от червата в кръвта, куркуминът се комбинира с други вещества, които да спомогнат резорбцията му. Хора, на които предстои операция, трябва да прекратят приема на куркума няколко дни преди нея, поради увеличения риск от кървене.


40.Босилек (Basil),(Ocimum basilicum), известен още като „царска билка“, е едногодишнотревисто растение с голо четириръбесто стъбло. Разклонено достига до височина 60 cm. Листата му са яйцевидно-продълговати с дълги дръжки и заострени в края. Цветовете са предимно бели, много рядко лилаво-бели или червени. Плодовете са сухи и след като узреят се разпадат на четири малки семенца. Цъфти от юнидо септември. Като билка и подправка се използва надземната част на растението, най-често стръковете в пресен вид, като се бере по време на цъфтежа, а за сушене — преди цъфтежа. Съдържа етерично масло, горчиво вещество, гликозиди, танини, органични киселини, минерални соли. Родина на босилека са тропиците на Азия и Африка. Отглежда се културно в Европа от векове. С босилека са свързани много поверия и легенди. В Индия босилекът е „обречен“ на бог Вишну, защото предпазва от ужасната митична змия, която „убива с очи“. В Египет се е използвал при балсамирането на мъртвите. По време на Римската империя поднесен стрък босилек е бил знак за изразяване на любов. В Мексико се е смятало, че ако носиш стръкче босилек в джоба си, това ще ти донесе пари, а любимият човек ще ти е вечно верен. В Европа през средните векове хората смятали, че под него се развъждат скорпиони. От гръцки неговото име се превежда като „крал”, а според индийската религия той е свещен аромат.

В кулинарията е незаменима съставка в много ястия от италианската кухня (спагети, макарони, пица), подправка за печени говежди и птичи меса. От него се приготвя прочутия италиански сос песто. Отлично се свързва с всякакви доматени сосове.

Босилекът има антисептично, противоспазматично, болкоуспокояващо, противовъзпалително и леко възбуждащо действие. Прилага се при инфекциозно-възпалителни процеси на пикочно-половите и дихателни пътища, при умора и при депресия. Приеман в големи дози е токсичен. Външно се използва за налагане при кожни обриви и отоци.

Според българската народна медицина, сок от пресните листа на босилека се използва при гнойни възпаления на средното ухо, както и при трудно заздравяващи рани.


41.Кориандър (Coriander) Предполага се, че кориандърът идва от Средна Азия и Южна Европа, но е познат от хилядолетия и в Азия и Ориента. Среща се в диво състояние в Египет и Судан. Той се споменава в древни санскритски писмени източници, доказващи употребата му като подправка преди повече от 5000 години. Също се смята се, че кориандърът произхожда от областта на Средиземноморието и Югозападна Европа. Споменава се и в Библията (Изход 16:31).Плодовете и етеричното масло на кориандъра стимулират отделянето на секреция в стомаха, червата, жлъчката и белите дробове. Влияят благотворно на кръвоносните съдове и имат противомикробно действие. Българската народна медицина препоръчва кориандъра при болки в стомаха и червата, диария, кашлица, задух, повръщане, бронхит. В кулинарията се използват плодовете и листата на растенията. В Индия и арабските страни листата са толкова разпространена подправка, колкото е магданозът в Европа. На тях се дължи характерния аромат на различни месни и зеленчукови блюда.


42. Морски водорасли (морско зеле), Seaweed “хай-дай” В Китай водораслите са широко използвана и много полезна храна. Китайците смятат, че щом растенията, които растат на сушата, се използват за храна, защо да не се използват и тези, които растат в морето, след като човек така или иначе използва за храна морските животни – рибите.

Морските водорасли съдържат вещества, които предпазват от заболявания на щитовидната жлеза, прочистват кръвта и бъбреците, подхранват организма, тъй като енергията им е “Ин”. Водораслите “Хай-дай” (морско зеле) спадат към кафявите водорасли. Лентообразни са и растат по морското дъно върху скални повърхности. Тъй като са особено богати на йод, флуор и други полезни вещества, те се използват широко в китайската медицина под името “кун-бу”

Начин на употреба: За храна се използват, като се накисват предварително за един-два часа в топла вода. Измиват се добре, нарязват се и се добавят към салати, соеви кълнове, супи и други ястия с или без морски продукти. Те са задължителна съставка на китайската салата, която се приготвя в китайските ресторанти и у нас.


43. Галангал (Galanga root, Galangal) е известен също като тайландски джинджифил. Използват се корените на многогодишно тревисто растение от семейството на джинджифила. Има три разновидности: Alpinia officinalis (малък корен), Alpinia Galanga (голям корен) и Alpinia chinensis (китайки корен ).

Родината му е о-в Хайнан (Китай). Отглежда се в Южен Китай, Тайланд, на о-в Ява (Индонезия). Галангалът е подправка ботанически близка с джинджифила, но не може да се приеме за негов заместител в кулинарията. В средните векове е бил широко известен като лечебно средство. Отварата се е препоръчвала за укрепване на стомаха, срещу колики и за възбуждане на апетита . За да се приготви подправката, корените на растението се обелват от външната кора, режат се на правоъгълни парчета с дължина 5-8 сантиметра и след това се сушат на слънце. Изсушените корени са с кафеникав цвят отвън и червено-оранжеви във вътрешността, благодарение на което лесно се различават от джинджифила. Галангалът може да се използва в пресен вид или сушен. Пресния галангал има силен и свеж аромат и умерено пикантен вкус. В тайландската кухня често се добавя нарязан на парченца в супи (tom khaa), в съчетание с кокосово мляко. Нарязан на ситно се използва в ястията, приготвени чрез бързо запържване (stir-fries). Смлян, влиза в състава на много видове къри пасти. Подобно на джинджифила, ароматът му се съчетава много добре с този на чесъна, куркумата, канелата, кокосовото мляко. Названието му произлиза от арабското Khalanjan и китайското Liang-tiang (‘mild ginger’). Латинското наименование е дадено в чест на Просперо Алпини (Prospero Alpini (1553-1617), италиански ботаник, категоризирал и описал екзотичното растение.

Галангал и Джинджър? разлика е в техния вкус: галангалът има остър цитрусов леко поикантен, почти боров вкус, докато джинджифилът е пикантен и лвко горчив – това означава, че не могат да се използват взаимозаменяемо.


Ориз (Rice) е вид едносемеделно растение от семейство Житни (Poaceae). Той е важна земеделска култура, чиито семена са основна храна за големи части от населението на света, най-вече в Азия. В много части на Азия диворастящият ориз се използва за храна от хората от най-дълбока древност, но според преобладаващото днес мнение неговото одомашняване е извършено в долината на река Яндзъ в Китай. Археологическите данни от разкопките в Дяотунхуан показват, че в този регион диворастящ ориз се събира поне от 10 хилядолетие пр.н.е., но към 8 хилядолетие пр.н.е. одомашняването вече е извършено и изкуственото отглеждане на ориз е изместило събирането на диви сортове. Генетичните изследвания също показват, че всички съвременни сортове ориз произлизат от долината на Яндзъ.

Дълго време отглеждането на ориз е ограничено до неолитните култури в централните части на днешен Китай, но в края на 3 хилядолетие пр.н.е. то бързо се разпространява в Югоизточна Азия и на запад към Индия. В Индия оризът първо се отглежда в алувиалните равнини на север, като в южните части на полуострова се разпространява в средата на 2 хилядолетие пр.н.е. През следващите столетия отглеждането на ориз продължава да се разпространява на запад към Близкия изток, като археологични данни показват наличието му през 1 век в Суза.

Нов тласък на разпространението на отглеждането на ориз дава експанзията на исляма след 7 век. През този период ориз започва да се отглежда на север към Каспийско море и до долината на Волга, на запад на Пиренейския полуостров и в Сицилия и на югозапад в Северна и Западна Африка. В Западна Африка местният африкански ориз (Oryza glaberrima) е одомашнен още през 2 хилядолетие пр.н.е., но дори в тези области е изместен до голяма степен от азиатския ориз, който има по-добри качества. През 15 век оризът се разпространява в Италия, а след това и във Франция.

В Америка отглеждането на ориз е въведена малко след откриването на континента, като още през 16 век той се превръща във важна продоволствена култура в басейна на Карибско море и тропическите области на Южна Америка. Важна роля в този процес изиграват робите от Африка, където оризът е традиционна култура. В днешните Съединени щати, един от големите съвременни производители на ориз, културата започва да се отглежда в южните щати в края на 17 век, отново под влияние на внасяните от Африка роби. Отглеждането в Калифорния започва през 19 век, когато там се заселват голям брой китайски имигранти.

Оризът обикновено се отглежда като едногодишно растение, макар че в тропическите области той може да живее и да дава реколта в продължение на 30 години. В зависимост от сорта и плодородието на почвата оризовото растение може да достигне височина 1 – 1,8 m. Листата му имат дължина 50 – 100 cm и ширина 2 – 2,5 cm. Опрашваните от вятъра дребни цветове образуват разклонени съцветия с дължина 30 – 50 cm. Използваните за храна семена представляват удължени зърна с дължина 5 – 12 mm и дебелина 2 – 3 mm.

Традиционният метод за отглеждане на ориз включва наводняването на нивата, като в същото време или непосредствено след това се засаждат младите растения. Тази технология изисква добро планиране и изграждане на напоителни системи, но ограничава растежа на по-неустойчивите плевели, които не могат да растат под вода, като в същото време отблъсква вредителите. Макар че наводняването не е задължително за отглеждането на ориз, останалите методи за напояване изискват по-големи усилия за контролиране на плевелите и вредителите, както и различни начини за наторяване на почвата.


Други продукти: Соеви пръчици ФУ-ДЖУ, Суха черна гъба МУ-АР, 5/7/12 Китайски подправки, Келп кафяви морски водорасли, Кокосово мляко и още много…


Азиатски хранителни продукти:  част 1 / част 2 / част 3

By |2019-05-26T17:10:11+03:00май 15th, 2019|Информация, Хранене|
error: Content is protected !!