2 votes, average: 5,00 out of 52 votes, average: 5,00 out of 52 votes, average: 5,00 out of 52 votes, average: 5,00 out of 52 votes, average: 5,00 out of 5 (2 гласа, средна оценка: 5,00 от максимална 5)
Трябва да сте регистрирани за да оцените
Loading...

Пирати и потънали съкровища

model_blog

Основните райони с потънали съкровища са Мексиканския залив, западните Кариби и водите 1xczкрай Флорида Кийс, Бахамите, Бермуда и Азорските о-ви. Там са останките от испанските кораби, пренасящи съкровища, потънали докато носят богатства от Новия Свят в периода 1500–1820. Част от съкровищата са били спасени, но вероятно на морското дъно все още лежат доста злато, сребро и бижута на стойност милиони долари. Други богати райони във водата са тези около Филипините и Марианските о-ви; там са потънали много испански кораби, пренасящи сребърни монети от Мексико до Филипините, за да купуват ориенталски луксозни стоки.

В много други райони по света има ценни останки. В Индийския океан например, доста европейски търговски кораби са потънали, докато са плавали между Европа и Далечния Изток. В Средиземно море има древни и средновековни плавателни съдове, потънали докато пренасяли статуи, вази и други предмети. Сред 1100-те известни корабни останки в Съединените Щати има някои с товари от злато.

33334Останките със съкровища понякога биват открити по случайност от някой рибар, гмуркач за сюнгери или търсач на съкровища с късмет. По-често ги намират при търсене. Професионалните търсачи на съкровища понякога прекарват месеци в проучване, за да открият най-общото местонахождение на корабните отломки и стойността на товарите. Те изучават архиви на морски истории, на застрахователни компании, корабни дневници, стари вестници и сведения от предишни опити за намиране.

После претърсват общия район на корабокрушението, често ползвайки инструменти като металотърсачи и записни устройства на дълбочини. Дори с тези инструменти потъналите кораби, особено дървените, са трудни за откриване. Дървеният материал може да изгние като остави само баластни камъни, метални части (оръдия, котви, железария), както и трайните товари. Останките на кораба може да са покрити с корали, пясък, чакъл или кал.

Когато бъдат открити останките, гмуркачите понякога прекарват месеци в изваждане на съкровището от тях. Оборудването им – освен водолазното, обикновено включва хидравличен взривител, който отмахва пясъка и въздушен повдигач, който изсмуква водата, тинята и малките предмети по тръба до повърхността.
В древността и средновековието гмуркачите често са успявали да спасят някои ценности от останките. Испанските екипажи използвали колани за гмуркане, за да спасят богатства за няколко стотин милиона долара от потъналите си кораби. През 1687 г. Уилиям Фипс, американски корабен търговец, спасил съкровища на стойност около $1,000,000 от потънал испански галеон.

444Разработването на водолазните костюми през 19-ти век и на водолазното оборудване през 20-ти значително увеличили мащабите на търсенето на подводни съкровища. Една от най-богатите находки е направена през 1985 г. край бреговете на Флорида от компанията Трежър Салвърс Инк. (в превод – Спасители на съкровища) – професионална компания за търсене на съкровища. След 16-годишно търсене от компанията открили испанския кораб Нуестра Сеньора де Аточа, който потънал през 1622 г., като спасили и възстановили над 100,000 сребърни монети, стотици златни и сребърни кюлчета и хиляди изумруди.

Скрити съкровища

От древността хората крият пари и други ценности на сигурни места. Много струпани богатства все още лежат недокоснати в старите си скривалища.
Пиратите, които нападали корабите край североизточните брегове на Южна Америка, заравяли
част от плячката си на Карибските о-ви, както и по бреговете на Атлантика и Залива в Северна Америка. Тези заровени съкровища вдъхновили стотици разкази и довели до много неуспешни търсения.
Преди банките да станат широко използвани през 20 в. много хора държали спестяванията си вкъщи. Любимите скривалища бил на тавана, кухини в стените, зад свободни тухли по комините, под дъските на пода и под коловете на оградите. В западните Щати има тайни складове на престъпници, които са обирали банки, дилижанси и влакове. Някои изоставени миньорски колиби сигурно крият торби златен прах, скрити от златотърсачите.

Скритите съкровища рядко се намират следвайки инструкциите към място, отбелязано с кръстче върху избеляла карта. Такива карти със съкровища обикновено са фалшиви или безнадеждно неясни. Не така романтични, но по-полезни са картите, съставени по съкровищни архиви, които указват общото положение, където е казано, че е изгубено или скрито съкровището.
Търсачите на съкровища по суша, както и по море, прекарват месеци в изучаване на стари книги и други източници на информация за съкровищата. Може да използват инструменти като металотърсачи, за да им помогнат да претърсват вероятното местоположение. И все пак, повечето скрити съкровища биват открити по случайност при дейности като разрушаване на сгради и изкопни работи.
123assdaИстория на пиратството – Пиратството съществува, откакто хората използват кораби за пренасянето на товари. Ето кратък преглед на пиратството през годините:
• Древните текстове говорят за Лука, които нападат корабите край бреговете на днешна Турция, още през 14 в.пр.н.е.
• Край бреговете на древна Гърция и Рим пиратството е било обичайна практика, докато римският пълководец Помпей не провел масирана анти-пиратска кампания около 67 г.пр.н.е. Според различни източници са загинали 10,000 пирати.
• През 15 и 16 в, например, в Средиземно море са грабили и плячкосвали корсарите. Тези пирати са тръгвали от северо-африканските пристанища по варварските брегове – по тази причина са познати като Варварските пирати.
• От края на 16 в. до 17 в. пиратите плячкосвали големите испански галеони, които посещавали американските брегове, познати като испанска земя, два пъти в годината. Тези галеони оставяли доставки за колониите и вземали злато и сребро обратно към Испания.
• През 17 в. буканерите използвали Порт Роял, Ямайка и о-в Тортуга, за да атакуват испанските търговски кораби в Карибско море.
Общо взето, пиратството съществува навсякъде по света, където има силна морска търговия. Например, китайските текстове съобщават за пирати в Южно-китайско море от края на династията Хан през 220 г.пр.н.е.

Икономиката ме принуди

Икономическите условия имат огромно влияние върху съществуването на пиратството. Например през 16 и 17 в. пиратството процъфтява, тъй като корабите пренасяли скъпи стоки от Америките към Европа. В други периоди бедността е довела до засилване на пиратството, както и липсата на централизирани правителства и законо-прилагащи органи в районите на пиратите.
Но тези исторически пирати в действителност не са приличали на авантюристични, морски Робин Худовци, както си представят много хора, когато мислят за пирати. В днешно време, думата „пират” извиква съвсем конкретен образ на мъж със:
• Огромен кораб с много оръдия и платна, както и флаг с череп и кръстосани кости
• Триъгълна шапка или превръзка за глава
• Екстравагантно палто до коленете
• Риза с дантели или къдрички на яката и маншоните
• Ботуши до коленете с тока
• Обици-халки
• Загоряла кожа и много белези
• Къса сабя, ками и пистолети с кремък
• Дървен крак или кука вместо ръка
• Купчина съкровище
• Карта, която води до съкровището, върху която интересното място е отбелязано с кръстче
• Папагал

Тази съвременна концепция на оригиналния пират произлиза от два основни източника: Златният век на пиратството, който продължил от средата на 17 в. до началото на 18 в. и книги като „Островът на съкровищата” и „Питър Пан”.
В следващата част ще разгледаме всички тях в подробности.

Това не е Робъртс – Страшният Корсар
Някои хора използват думите „пират”, „буканер” и „корсар” взаимнозаменяемо, но тези термини си имат съвсем различни значения:
• Пиратът е човек, който използва частен кораб, за да нападне друг кораб незаконно за лична облага.
• Буканерите са пиратите от 17 в., които нападали кораби в Карибско море.
• Корсарите са пиратите от 15 и 16 в., които нападали кораби в Средиземно море.

Пиратски кораби и митове

1sdasd

Пиратите от Златния век също имат значителни разлики от съвременните си описания. Те обикновено използвали малки, бързи кораби, а не огромни галеони. Повечето използвали бързи, маневрени кораби – едномачтови платноходи. Те събирали около 75 мъже и към 14 малки оръдия. Били с малко газене, за да могат да пътуват и в плитки води, за да избегнат или да преследват други кораби. Пиратите през 17 и 18 в. също ползвали шхуни, които са американските версии на едномачтовите платноходи, както и бригантини, които побирали към два пъти повече мъже от едномачтовите.
Основна схема на кораб –Също така тези пирати не преследвали основно злато, сребро или бижута. Плячката им се състояла предимно от тютюн, ром, захар и обикновени продукти. Идеята за картите със съкровища и купчини богатства произлиза основно от „Островът на съкровищата” и други романтизирани пиратски истории. Едно известно изключение е пиратът Сам Белами, чийто кораб Уайда потънал край бреговете на Кейп Код, Масачузетс по време на буря през 1717 г. Сред плячката на Уайда имало съндъци със злато и монети. В National Geographic има повече информация за Уайда и богатствата му.
Освен това, много истории и филми описват пиратите като чаровни негодници или аристократи, подтикнати към пиратството от нещастни обстоятелства. Пиратите са обрисувани като романтични герои, като например Робъртс – Страшният Пират от „Принцесата-невеста”, или пък благородни престъпници, като капитан Джак Спароу от „Карибски пирати”. Но пиратите от всички райони, включително и тези от Златния век, обикновено не са били благородни или аристократи. Макар някои да са спазвали кодекси за поведение и да са избирали капитаните си демократично, те все пак са били крадци и убийци. Докато някои кораби са били с екипажи от различни раси, доста са участвали в търговията с роби като са пленявали и плячкосвали кораби с роби.

Много хора мислят пиратите за богаташи, които живеят от плячката от корабите. Докато някои пирати са били по-богати от морските търговци, дългите морски пътешествия далеч не са правели живота им лесен. Храната на пиратите често включвала развалено месо, горчива вода, оцветена от водорасли и корабни бисквити, които били много твърди и не се разваляли така бързо, както обикновения хляб. Въпреки това, корабните запаси от бисквити често завъждали малки буболечки, наречени гъгрици.

Пиратските нападения

Когато се стигнело до нападение на вражески кораб, пиратите предпочитали да се приближат и да атакуват лично. Пиратите искали да ограбят кораба преди да го потопят. Трябвало да са в 12sadasdсъстояние да го плячкосат преди потапянето или да го задържат вместо да го потапят. Това, заедно с рисковете от оръдията, правело корабните битки опасни. Вместо това пиратите предпочитали да накарат врага да се предаде или да вземат кораба на абордаж и да водят ръкопашен бой на палубата. Има два начина, по които може да протече идеалната пиратска атака. Пиратите приближават целта си открито, вдигат Веселият Роджър и приемат капитулацията на кораба. Или, използват по-малки кораби и вземат вражеския кораб на абордаж с помощта на абордажни куки и въжета. Един от пиратите трябва да обезвреди руля, за да предотврати евентуално бягство.

Когато заловели успешно някой кораб, пиратите трябвало да направят нещо с екипажа. Можели да вземат жертвите в своя екипаж, да ги убият или да ги продадат като роби. Или пък можели да ги изоставят на някой остров с малко или никакви провизии. Освен това нападенията над пристанища и други населени места често включвали мъчения, убийства и отвличане за откуп.
Пиратите били също така агресивни и към екипажите на собствените си кораби. Много кодекси за поведение посочвали смърт като наказание за престъпления като кражба или качване на жени на борда. Друго наказание било влаченето с въже под кила, в което нарушителят бивал вързан за въже и влачен под кила на кораба.

Влаченето с въже под кила обикновено водело до удавяне, а раковидните и черупките, прикрепени към корпуса на кораба, можели да издерат кожата и дрехите на нарушителя на парчета. Минаването по дъската, обаче, си е литературна измислица, а не действителна пиратска практика.
Златният век свършил през 30-те години на 18 в., когато колониите по американските брегове станали по-силни и можели да се защитават срещу нападения.

Из пиратските хроники: IX. Златната епоха на пиратството

Сигурно ще се изненадате, но това романтично словосъчетание не се отнася за ерата на буканиерите (както някои погрешно смятат). Макар че техните действия са били с чисто пиратски 1asdfsхарактер, не бива да се забравя, че те са действали почти изключително като капери, т. е. под закрилата на някоя велика Европейска сила. Учените пиратолози наричат “Златната епоха на пиратството” историческия период от самия края на XVII в. (залеза на буканиерите) до около 1730 г. През тези няколко десетилетия се наблюдава най-големия разцвет на чистото – необременено с никакви формалности – пиратство в историята на мореплаването, като освен в Карибския басейн, то се разпростира и по Източното крайбрежие на Северна Америка, край Западна Африка и дори в Индийския океан. Това е епохата на Капитан Кид, Черната брада и Дългия Бен – хора, които необузданото човешко въображение е превърнало в митични герои, а за тях в действителност се знае много малко. Многобройни произведения на киното и литературата, от всякакъв калибър и качество, с етикета “приключенски” са създали романтичната представа за пирата като благороден джентълмен с аристократични обноски, който се радва на волния живот по море, в ръцете му редовно попада богата плячка и в най-лошия случай се е обърнал към пиратството в следствие на разочарованието си от висшето общество в Европейските монархии.

Пленителна романтика наистина, но тя има толкова общо с историческата истина, колкото и фентъзито с реалността. Лошо няма, разбира се, но моята цел тук е да ви разкажа за пиратите от Златната епоха колкото се може по-реалистично, защото в действителност животът на пирата обикновено бил гаден, брутален и кратък, а той самият – необразован, неспособен и обречен тип, който нямал никакъв шанс да избегне убийствената си съдба. И така, каня ви на едно пътешествие, развенчаващо митовете за черепа с кръстосаните кости и скритите съкровища, но все пак… се надявам да бъде вълнуващо и да ви разкрие поне част от този доста мрачен и жесток, но притежаващ своето очарование, свят.
Естествено е да си зададем въпроса защо най-големият пиратски бум в историята, дал най-много пиратски капитани, митове и легенди, се е случил точно тогава, на границата между XVII и XVIII в.? Доста труден въпрос. Пиратството винаги е било продукт на обществото и за неговото небивало развихряне също могат да се посочат (най-общо!) политически и социални причини. От една страна било затишието между Англия и Франция, които след дългогодишна размяна на военни действия си били дали малко почивка. Това напълнило пристанищата с матроси без работа, за които трудно се намирала законна такава и те предпочитали да си опитат късмета като пирати по море, отколкото да станат просяци на сушата и най-вероятно да умрат от глад. Това били добре обучени в морското дело хора, повечето имали опит и с корабна артилерия, тъй като били служили във военния флот на някоя страна. Те съставлявали гръбнакът на повечето пиратски екипажи, които не е никак изненадващо, че се състояли почти изключително от моряци, сред които се срещали всякакви – служили на търговски кораби и избрали пиратския занаят, след като техния съд бил пленен от пирати; бивши капери, които в мирно време нямали работа и предпочитали съществуването извън закона и заплахата от екзекуция пред жалкото съществуване на сушата; отрепки от всякакъв калибър и т. н.“Сухоземните плъхове” на пиратските кораби били малцинство и често чернокожи – американски негри, избягали от плантациите в Западните Индии или техни африкански колеги, които се оказали на пленен от пиратите кораб и изявявали желание да си опитат късмета в занаята – те обикновено служели като слуги и вършели черната работа. Рядко някой от тях, ако бил особено смел в битките, си спечелвал уважението на екипажа и ставал негов равноправен член. Една интересна статия от Ямайски вестник през 1725 г. съобщава, че чернокожи африкански и афро-американски пирати обикаляли Карибите и изяждали сърцата на пленените бели мъже – показателен пример, че на вестници не трябва да се вярва; дай им пръст на вестникарите и ще ти отхапят ръката.

От друга страна, могат да се потърсят и социалните корени на пиратския бум, които са неразривно свързани с политическите, разбира се. Пиратските екипажи били изключително интернационални, но в тях преобладавали най-вече заселници от колониите в Америка и англичани от Британските острови. Гледайки забележителните гравюри на Уилям Хогарт, можем да добием отлична представа за това каква жестока мизерия е царяла сред нисшите класи на английското общество в началото на XVIII в. Тези хорица били толкова отчаяни, че търсели един по-добър живот в – забележете! – моряшкия занаят. Животът на моряка по онова време, независимо дали бил на военен или на търговски кораб, бил меко казано отвратителен – жалко съществуване в мръсотия, съчетано с негодна за пиене вода, развалена храна и тежка работа на борда. Корабите били идеални инкубатори на всякакви болести и обикновено около половината от екипажа умирал от скорбут, тиф, дизентерия, туберкулоза, малка шарка и малария. Как да не стане човек пират?! Морското разбойничество (и каперство), разбира се, не предлагало никакви по-добри условия на живот от военните или търговски кораби, но поне обещавало сравнително солидна финансова изгода. Тя била основната движеща сила, която привличала обикновените моряци към пиратството.

За презентацията е нужен JavaScript.

Както виждате, пиратските екипажи никак не са страдали от липса на доброволци, а дръзки типове с особен чар, които ставали капитани, също имало в изобилие. Макар че пиратите съществували извън всякакви закони, на които се подчинявали сухоземните общества, на техните кораби далече не царяла анархия. Точно обратното! Пиратският екипаж трябвало да спазва определен устав, сходен с този на търговските или военни кораби, но с тази разлика, че давал много по-голяма лична свобода. На пиратския кораб се избирали офицери, подялбата на плячката била точно определена предварително, както и обезщетенията за различните форми на осакатяване, имало строги норми на поведение и дисциплина, които всички били длъжни да спазват. Уставът се съставял писмено, одобрявал се от всички и бил единственият закон на борда. Забележителен с драконовския си характер е датиращият от 1722 г. устав, който трябвало да спазва екипажа на прочутия Бартоломю Робъртс – всякакъв хазарт (карти, зарове) бил забранен, укриването на жени на борда се наказвало със смърт, бягството по време на бой – също (ако човек е късметлия – само заточване на пустинен остров), всички светлини трябвало да гасят в осем часа вечерта (ако някой искал да пие след това – на тъмно), оръжието трябвало винаги да е почистено и готово за бой и т. н. Толкова строги устави били рядкост, разбира се, но всички тези законници предоставят безценна информация за вътрешната организация на морските разбойници от онова време. Пиратите от началото на XVIII в. представляват твърде интересен пример за коктейл от експериментална демокрация и умерен тоталитаризъм в действие. Един своеобразен опит дали могат хората да се въздържат от всичките си пороци, когато по всяко време биха могли свободно да им се отдадат.
Пиратският капитан обикновено се избирал с мнозинство от екипажа, най-често просто с вдигане на ръце. На кораба той бил почти Бог – заповедите му не подлежали на обсъждане и той имал пълното право хладнокръвно да убие член на екипажа за неподчинение – но само “почти”, защото по всяко време можел да бъде свален от хората си по абсолютно същия начин, по който е бил издигнат. Вторият по власт на кораба, подчиняващ се на същата изборна система и изпълняващ ролята на помощник-капитан, бил кормчията. Той се пишел нещо като ковчежник – основната му задача била да определя какво ще се плячкоса от даден кораб и как то ще се разпредели между пиратите; ако възникнели някакви спорове по въпроса, с тях също се занимавал кормчията. В известен смисъл той бил необходимият баланс на абсолютната капитанска власт, която сама по себе си вероятно би била пагубна. Всички останали офицери се избирали от капитана и кормчията, като сред тях имало старшина, главен топчия, дърводелец, а на някои по-големи (предимно бивши каперски) кораби и хирург – всеки си вършел неговата работа и не се бъркал в тази на останалите. Тези колоритни компании обикновено обитавали едномачтови слупове или двумачтови шхуни/бригантини – малки подвижни корабчета, предпочитани от повечето пирати заради бързината и маневреността си – две особено важни качества, когато трябвало да се бяга в пълни с плитчини води. Някои от най-прочутите капитани обаче, като Чарлс Вейн, Едуард Тийч или Бартоломю Робъртс например, традиционно предпочитали големи, тримачтови кораби, които не отстъпвали по огнева мощ на представителите на военния флот по онова време.
В началото на XVIII в. големите флотилии и атаките на добре укрепени пристанищни градове, толкова характерни за буканиерите от предишното столетие, вече били история. Пиратските капитани бил вълци единаци, с изненадващо кратка кариера, които обикаляли оживените морски пътища сами – почти винаги само с един кораб. Когато бивал забелязван плавателен съд, подходящ за плячкосване, започвало преследване, което било още една причина малките и бързи кораби да бъдат предпочитани. Пиратите често използвали богат набор тактически хитрини, за да се приближат до жертвата на едно гюле разстояние. Най-често издигали фалшиви флагове или покривали топовете с цветни платна, но понякога достигали до истински шедьоври в маскировката, като изкарвали на борда кафези с пилета, разни товарни сандъци и дори жени – доста успешна имитация на търговски кораб.

Уелският пират Хауъл Дейвис, плячкосвал край Западна Африка и в Карибите от юли 1718 до юни 1719 г., бил известен като един от най-големите майстори на маскировката… докато не слязъл на сушата, където го набарали португалски войски и в една престрелка му видели сметката. Целият театър приключвал веднага щом пиратите се доближели достатъчно до жертвата – издигал се пиратския флаг и бандитите съобщавали своите искания съчетани със солидна доза заплахи. На всички заплашвани им било известно, че съпротива срещу пиратите може завърши само и единствено с клане, затова в повечето случаи екипажът на кораба-плячка се предавал без бой.

Морските разбойници ограбвали всичко, каквото им харесало (понякога направо сменяли кораба), вербували всички, на които детската им мечта била да станат пирати и си заминавали по живо, по здраво. Ако все пак била оказвана съпротива, се стигало до артилерийска битка, тъй като по онова време и най-малките търговски кораби имали по някое и друго топче на борда. Пиратите обикновено предпочитали да превземат кораба на абордаж, вместо да рискуват с оръдеен обстрел, който можел да повреди евентуалната плячка. В крайна сметка, със или без съпротива, съдбата на пленниците зависела изцяло от характера и настроението на пиратския капитан. Твърде интересен е въпросът какво представлявала плячката на пиратите от началото на XVIII в. Въпреки че се радва на огромна популярност в приключенската литература, романтичната представа за огромните сандъци със съкровища, закопани в земята на някой пуст остров, е чиста фантазия, просто защото такива съкровища въобще не е имало. В ерата на буканиерите и грандиозните нападения над испански пристанища – може би, но не и при прочутите пиратски капитани от началото на XVIII в. По онова време кораби, носещи големи количества пари (под формата на монети), били една доста добре охранявана рядкост, да не говорим, че тогава циркулирали монети от най-различни националности и обмяната им не била лесна работа. Плячката на пиратите се състояла най-често от захар, дрехи, ром и тютюн – все неща, които било трудно да се разделят веднага сред екипажа, както било обичайно. Затова стоките отивали в сигурен човек на сушата, които ги пласирал и след това кормчията разделял парите между хората от екипажа. Разбира се, ромът (и всякакъв друг алкохол) спадал към плячката, която се поделяла веднага. Пиенето на ром заемало особено важна част в пиратския бит и след плячкосването на кораб пълен с него обикновено всички пирати се натрясквали до козирката. Капитаните умело използвали тази слабост, за да държат екипажите си в щастливо подчинение, което гарантирало собствения им пост. Дори самият Едуард Тийч – Черната брада – споделя откровено, че имал проблеми с екипажа, когато на кораба липсвал ром. Като оставим настрана алкохолните изстъпления, много ценена плячка били робските кораби. По онова време търговията с роби процъфтявала и в триъгълника между Америка, Африка и Европа се прекарвало огромно количество “черно злато”. На тези кораби пиратите можели да се докопат и до благини, недостъпни на останалите – злато, слонова кост, подправки. Съдбата на робите била различна и зависела от капитана – някои ги вземали като пълноправни членове на екипажа, други – само за “черна” работа, а повечето си ги продавали на плантациите (за където те така или иначе се били запътили), което също не била никак лоша далавера от финансова гледна точка.
С романтиката дотук! Почти всички пирати от Златната епоха са имали много кратка кариера (две-три години най-много) и са намерили смъртта си – в битка или на бесилото. Тези, които са се преквалифицирали навреме или са получили някаква форма на прошка са единици. От 1701 г. съдилищата на Адмиралтейството се занимавали с пиратските процеси навсякъде и пращали на бесилото цели пиратски екипажи. До 1727 г. няколкостотин пирати, сред които и някои от най-прочутите капитани, увиснали на въжето в различни краища на света – Лондон (Англия), Бостън (Масачузетс), Кинстън (Ямайка), Чарлстън (Южна Каролина), Нюпорт (Роуд Айлънд), Ню Провидънс (Бахамите) и т. н. Навсякъде бесели пирати на поразия! Ако се случело да ги осъдят в Лондон, от затвора отивали на прочутия Док на екзекуциите край Темза. Кратка молитва от свещеника, последни думи на пирата и той увисвал на въжето.

Така се преселил на онзи свят и прочутият капитан Кид през 1701 г. Трупът му го сполетяла същата гнусна съдба, която имали и труповете на много други известни пиратски капитани (Вейн, Фин, Гоу, Ракъм и др.), че и някои техни помощници. Сваляли тялото, връзвали го за един кол и оставяли прилива да го измие поне три пъти, “както повелява закона на Адмиралтейството”. След това го отвързвали, намазвали го с катран, оковавали го във вериги, поставяли го в метална клетка и го увисвали на някоя бесилка, на колкото се може по-видно място, обикновено на входа на пристанище – естуара на Темза край Лондон или Хог Айлънд срещу Чарлстън например.

Тялото, с изкълвани от чайките очи, се оставяло да се разложи напълно, което отнемало до две години, докато в желязната клетка останели само костите – “за огромен ужас на всички, които смятали да вършат такива престъпления”. Очевидно красноречивото назидание било една от най-важните функции на Адмиралтейството! Труповете на обикновените пирати нямали късмета да бъдат сполетени от тези държавни назидателни процедури и били погребвани в неотбелязан с нищо гроб, вероятно поради големите разходи и страхотната воня, с която били съпроводени Адмиралтейските разбирания за справедливост.

Автор: Христина Димитрова

Сподели