2 votes, average: 4,50 out of 52 votes, average: 4,50 out of 52 votes, average: 4,50 out of 52 votes, average: 4,50 out of 52 votes, average: 4,50 out of 5 (2 гласа, средна оценка: 4,50 от максимална 5)
Трябва да сте регистрирани за да оцените
Loading...

Атлантически океан

14adsasd


Aтлантическият океан
е вторият по големина океан на Земята (след Тихия океан), заемащ приблизително една пета от нейната площ и е част от Световния океан. Разположен е между Севернаи Южна Америка на запад, Европа и Африка на изток. Свързан е с Тихия океан на югозапад,Индийския океан на югоизток и Северния ледовит океан на север.

Атлантическият океан се е образувал при отдалечаване на литосферните плочи преди 180 милиона години. В продължение на много векове той е бил отправна точка на европейските изследователи. Днес той продължава да бъде важна транспортна връзка за страните, които имат излаз на него и заема важна геополитическа роля.

История на формирането

Атлантическият океан се образува през мезозоя в резултат на разделянето на древниясуперконтинент Пангея на южния материк Гондвана и северния Лавразия. В резултат на разнопосочното им движение в самия край на триас се образува първата океанска литосфера на днешния Северен Атлантик. Образуваната рифтова зона е западното продължение на рифтовите пукнатини на океана Тетис. Атлантическата депресия в ранния стадий от развитието си се образува като съединение на двата големи океански басейна — океана Тетис на изток и Тихия океан на запад. По-нататъшното разрастване на депресията на Атлантическия океан е за сметка на намаляването на размерите на Тихия океан. В ранноюрския период Гондвана започва да се разделя на Африка и Южна Америка и се образува океанската литосфера на съвременния Южен Атлантик. През креда се разделя и Лавразия и започва отделянето на Северна Америка от Европа. При този процес Гренландия, измествайки се на север, се отделя от Скандинавия и Канада. В течение на последните 40 милиона години и включително и в днешно време продължава разкриването на басейна на Атлантическия океан по рифтовата ос, разположена приблизително в средата на океана. Движението на тектоничните плочи продължава и понастоящем. В Южния Атлантик продължава раздалечаването на Африканската и Южноамериканската плоча със скорост 2,9—4 сантиметра на година. В Централния Атлантик се раздалечават Африканската, Южноамериканската иСевероамериканската плочи със скорост 2,6—2,9 см на година. В Северния Атлантик продължава това на Евразийската и Североамериканската плоча със скорост 1,7—2,3 см на година. Североамериканската и Южноамериканската плочи се придвижват на запад, Африканската — на североизток, а Евразийската — на югоизток, образувайки пояс на нагъване в района на Средиземно море.ожната си мазнина, която изглежда така заради храненето им със зелени водорасли.
qweqwe22

Географско положение, големина и брегове

Атлантическият океан заема приблизително 22% от повърхността на Земята. Площта му заедно с тези на оградните морета е 92 млн. km².

Океанът има формата на буквата S — стеснява се при Екватора и се разширява на север и на юг от него. От север на юг дължината му е 15 000 km. Широчината му е сравнително малка и варира от 2 848 km между Бразилия и Сиера Леоне до над 6400 km на юг. Средната дълбочина на Атлантическия океан с принадлежащите му морета е 3339 m, а без тях 3926 m. Най-дълбоката точка е в падината Пуерто Рико — 8605 m.

Атлантическият океан граничи на запад със Северна и Южна Америка. Той се свързва със Северния ледовит океан през Датския пролив, Гренландско море, Норвежко море и Баренцово море. На изток границите на океана са бреговете на Европа, Гибралтарският проток и Африка. В югоизточната си част Атлантическият океан се слива с Индийския, като за граница е определен меридианът на 20° източна дължина, който свързва Иглен нос с Антарктида. На юг Атлантическият океан граничи с Южния океан с граница 60° ю.ш. или според част от научните среди в света, които не приемат Южния океан за отделен, южната граница на Атлантическия океан са бреговете на Антарктида. Атлантическият океан е свързан с Тихия в югозападната си част през протока Дрейк, а в западната с Панамския канал.

Освен упоменатите водни басейни други големи в близост до Атлантическия океан са Карибско море, Мексиканският залив, Северният ледовит океан,Средиземно море, Черно море, Северно море, Балтийско море и Келтско море.

Бреговата линия на Атлантическия океан е най-силно разчленена в северната част (крайбрежието на Северна Америка и Европа) и значително по-слабо в южната част (крайбрежието на Южна Америка и Африка). Разчленеността на бреговете влияе върху климатичните особености и върху стопанската усвоеност на крайбрежните територии.

Образуване и подводен релеф

atlantic_ocean_world_location_mapАтлантическият океан се е образувал вследствие на раздалечаване на Евроазиатската, Африканската и Американската литосферни плочи. По разделящите ги разломни линии непрекъснато постъпвамагма. След нейното втвърдяване се образува СОХ (Срединен океански хребет). Той се простира по дъното от най-северните до най-южните части на океана, като на места се показва над водата във вид на вулканични острови. Атлантическият океан ежегодно увеличава ширината си с няколко сантиметра. По дъното има утайки от тиня и вулканична пепел с дебелина 1000 m.

Подводни граници на континентите

Значителни площи от шелфа са в северното полукълбо, в непосредствена близост до бреговете на Северна Америка и Европа. През кватернера по-голямата част от континенталния шелф е изложена на континенталното заледяване по време на ледниковия период, което формира реликтови ледникови земни форми. Друг елемент на реликтовия релеф на шелфа са потопените речни долини, които се срещат в почти всички шелфови зони на Атлантическия океан. Широко са разпространени реликтовите континентални отлагания. Край бреговете на Африка и Южна Америка шелфа заема по-малки площи, но в южната част на Южна Америка той значително се разширява (т.н. патагонски шелф). Приливните течения образуват пясъчни хребети, които са най-разпространени от съвременните подводни земни форми. Те са характерни за шелфа в Северно море, голям брой има в Ла-Манша, както и по шелфовете на Северна и Южна Америка. В екваториално -тропическите води (особено в Карибско море, на банките край Бахамските острови, край бреговете на Южна Америка) са разнообразно и широко представени кораловите рифове.

Континенталният склон в повечето райони на Атлантическия океан е с изразени стръмни склонове, понякога със стъпаловиден профил и дълбоко разчленени подводни каньони. В някои райони континенталния склон е допълнен от гранични плата: Блейк, Сао Пауло, Фолкландското плато — на подводните граници на Америка, Подкупайн и Гобан — на подводния край на Европа. Нагъната структура е Фарьорско-исландския праг, който се простира от Исландия до Северно море. В този район се намира и възвишението Роккол, което също е потопен дял от подводната част на Европейския субконтинент.

Континенталното подножие в по-голямата част от протежението си е акумулационна равнина, която се намира на дълбочина от 3-4 km, запълнена с дебел няколко километра утаечен слой. Три от реките, вливащи се в Атлантическия океан, са сред десетте най-големи в света — Мисисипи (500 милиона тона наноси годишно), Амазонка (499 милиона тона) и Оранжевата река (153 милиона тона). Общият обем на утайките, доставяни всяка година в Атлантическия басейн само от 22-те най-големи реки, е повече от 1,8 милиарда тона. В някои области на континенталното подножие има големи утаечни конуси, сред които най-значимите са на реките Хъдсън, Амазонка, Рона, Нигер и Конго. Покрай североамериканската континентална граница поради дънните течения на студени арктически води в южно направление са образувани гигантски акумулационни форми на релефа (например „седиментните“ Нюфаундлендски,Блейк-Бахамски и други хребети).

Преходна зона

Преходните зони в Атлантическия океан са представени от следните области: Карибска, Средиземноморска и област на море Скуош (или Южно-Сандвичева).

Към Карибската област се отнасят: Карибско море, дълбоководната част на Мексиканския залив, островните дъги и дълбоководните падини. В нея могат да се отделят следните островни дъги: Кубинска, Кайман—Сиера-Маестра, Ямайка—Южно Хаити, външната и вътрешната дъги на Малките Антилски острови. Освен тях, тук се намират подводното възвишение Никарагуа, хребетите Беата и Авес. Кубинската дъга има сложна структура и е от ларамийската орогенеза. Нейно продължение са северните върхове на остров Хаити. Нагънатата структура на Кайман—Сиера Маестра, която е от миоцена, започва отпланините Мая на полуостров Юкатан, после продължава под формата на подводния хребет Кайман и планинския хребет на Южна Куба Сиера Маестра. Малката Антилска дъга включва редица вулканични образувания (в това число три вулкана, например Монтан-Пеле). Съставът на вулканичните изригванияандезити, базалти, дацити. От юг Карибско море е оградено от два паралелни млади хребета: дъгата на Подветренните острови и планинската верига наКарибските Анди, преминаваща на изток в островите Тринидад и Тобаго. Островните дъги и подводни хребети делят дъното на Карибско море на няколко котловини, които са запълнени от дебел слой карбонатни дънни утайки. Най-дълбоката от тях е Венецуелската (5 420 m). Тук има две дълбоководни океански падини — Кайман и Пуерто Рико (с най-голямата дълбочина на целия Атлантически океан — 8 742 m).

Районите на хребет Скош и Южните Сандвичеви острови са бордерланди — участъци от подводната континентална покрайнина, раздробени от тектонични движения на земната кора. Островната дъга на Южно-Сандвичевите острови са състои от редица вулкани. От изток тя граничи с Южно-Сандвичевата дълбоководна падина с максимална дълбочина 8 228 m. Планинският и хълмист релеф на дъното на море Скош е свързан с осевата зона на един от съответните средноокеански хребети.

Средноатлантически хребет

Меридионалният Средноатлантически хребет дели Атлантическия океан на източна и западна част.

Северния атлантически хребет започва от бреговете на Исландия под името хребет Рейкянес. Осевата му структура е образувана от базалтови гребени, разломните долини в релефа са слабо изразени, но по краищата му има известни действащи вулкани. На 52—53° северна ширина, хребетът е пресечен от напречните зони на разломите Гибс и Рейкянес. С тях започва Средноатлантическия хребет, с ясно изразена рифтова зона и рифтови долини с многобройни напречни разломи и дълбоки грабени. На 40° северна ширина, средноокеанският хребет образува Азорското вулканично плато, с многобройни надводни (образуващи острови) и подводни действащи вулкани. На юг от Азорското плато има рифтова зона, където под варовикови отложения с дебелина 300 m е разположен базалт, а под тях неясна структура от ултраосновни и основни скали. В тази област има съвременна вулканичнахидротермална дейност. В екваториалната част, Североатлантическия хребет е разделен от голям брой напречни разломи на редица сегменти, изпитващи значителни (до 300 km) странични измествания един спрямо друго. На самия екватор, с дълбоководните разломи е свързана падината Романш с дълбочина до 7 856 m

Южноатлантическият хребет има меридионално разположение. При него са добре изразени разломните долини, броят на напречните разломи е по-малък, ето защо този хребет изглежда по-монолитен в сравнение със Североатлантическия. В южната и средната части са отделени следните вулканични образувания: плато Възнесение, островите Тристан да Куня, Гоф, Буве. От остров Буве, Южноатлантическият хребет променя посоката си на изток, заобикаля южния край на Африка и в Индийския океан преминава в Западноиндийския средноокеански хребет.

Средноатлантическият хребет дели леглото на Атлантическия океан на две почти равни части. В западната част са планинските образувания Нюфаундлендски хребет, хребет Баракуда, qedqwdвъзвишението Сеара и платото Риу-Гранди, които разделят океана на следните котловини: Лабрадорска,Нюфаундлендска, Североамериканска, Гвианска, Бразилска и Аржентинска. На изток от средноокеанския хребет леглото е разделено от подводните основи на Канарските острови, възвишението на островите Кабо Верде, Гвинейското възвишение и Китовия хребет на котловините Западноевропейска,Иберийска, Североафриканска, Зелени нос, Сиера Леоне, Гвинейска, Анголска и Капска. В котловините широко са разпространени плоските абисални равнини, съставени предимно от варовиков биогенен, както и теригенен материал. В голяма част от областта на морското дъно, седиментите са дебелина повече от 1 km. Под тях се намира слой от вулканични и уплътнени седиментни скали.

В зоните на котловините, отдалечени от континенталните граници, по периферията на средноокеанските подводни хребети са разпространени абисалните хълмове. Около 600 планини са разположени в пределите на океанското дъно. Голяма група подводни планини се намира в Бермудското плато в Североамериканската котловина. Има и няколко големи подводни долини, от които най-значителни са Хейзен и Мори в северната част на Атлантическия океан, простиращи се по двете страни на Средноокеанския хребет.

Флора и фауна

В Атлантическия океан са известни около 200 000 вида растения и животни: много водорасли, морска трева; радиоларии, медузи, ракообразни, летящи риби, акули, морски костенурки, риба меч, херинга, треска и др.

Икономика

Атлантическият океан е интензивно проучван от още от най-ранната история от жителите на селищата по бреговете му. Викингите, португалците и испанците са най-известните му изследователи, като Христофор Колумб е първият, който успява да го прекоси. След Колумб европейските проучвания бързо се ускоряват и се установяват много нови търговски пътища. В резултат, Атлантическият океан се превръща в основна транспортна артерия между Европа и Америка.

265swdfОкеанът също допринася значително за икономическото развитие в крайбрежните страни. Освен че предлага лесно достъпни търговски пътища, Атлантическият океан има петролни залежи, изобилие от утаечни скали, както и най-богатите ресурси на риболов в света. Той предлага около 2/3 от световния улов на риба, който е най-интензивен в североизточната част на океана — Баренцово, Норвежко, Северно и Балтийско море. Другите райони с интензивен риболов са северозападната част на океана по бреговете на Нюфаундленд, край бреговете на Гренландия, полуостров Лабрадор и Нова Скотия, в западната част на океана — Карибско море, Мексиканския залив, както и близо до югозападния бряг на Африка. Нефт се добива главно в шелфа на Мексиканския залив, Карибско море и Северно море.

Някои от основните пристанища са Хамбург, Ротердам, Лондон, Санкт Петербург; Ню Йорк, Буенос Айрес; Дакар, Кейптаун и др.

Атлантическият океан притежава също гъста мрежа от подводни комуникационни кабели с обща дължина над 200 000 километра, включително 16 трансатлантически, които свързват Европа с Америка. Първият подводен кабел между Европа и Северна Америка е поставен през 1866 г., а през 1882 г. друг кабел свързва Европа с Южна Америка.

Сподели